Пиесата "Милионерът" от Йордан Йовков е една от най-ярките класически комедии. нейното съвременно звучене и днес разкрива и се оголват много теми от нашия бит, стремеж за вечна власт и богатство. Слухът за огромно наследство на доктора-ерген му отваря вратата към сбъдване на мечтата му да се ожени за любимата си. но родителите на неговата възлюбена също си имат мечта и тя е: да омъжат дъщеря си богато, а ветеринарният доктор не влиза в плановете им...

Това е пиеса за мъжете, които се опитват да разберат жените и никога не успяват. В началото на пиесата Майлс Гладстон (Асен Блатечки) сякаш има всичко - жена-трофей, успешен бизнес, щастливо омъжена дъщеря. След двадесет годишен брак той е напуснал жена си Кейт (Койна Русева), за да се ожени за младо момиче на половината от неговата възраст. И изведнъж животът му се преобръща. След шест месеца новата му жена го напуска, бизнес партньорът му Джери (Стефан Иванов) го прецаква, бракът на дъщеря му Сюзан (Никол Карабинова) е на път да се разпадне, а най-лошото от всичко е, че бившата му жена, която винаги е била до него и при която той мисли да се върне, е променила живота си на 180 градуса и излиза с младеж, който е на половината от нейната възраст. Тя не само изглежда по-добре от всякога, но и иска да купи модерния му апартамент, за да заживее в него с младия си приятел Дърк (Никола Парашкевов). Майлс преживява истински шок, когато разбира, че тя вече не се интересува от него. Дали финалът за него ще е щастлив? Не и в тази пиеса, особено ако си мъж. Накрая Майлс, партньорът му, който го е прецакал, и младият любовник се събират отново в шикозния, но лишен от женско присъствие, апартамент и продължават с опитите си да разберат жените.

ПРИКАЗКА ЗА КАЛПАЦИТЕ

от Панчо Панчев

постановка Стефан Поляков

сценография и костюми Елена Александрова

участват:

Никола Парашкевов, Ива Трифонова,

Антоанета Кръстникова, Стоян Памуков, Невена Цанева

Кой е най-играният български драматург? Отговорът е прост - Панчо Панчев. Не се наемам да изброя  преводите и постановките му в България и зад граница. Много са.

На колко години става Панчо Панчев? На малко. Само осемдесет. Да ни е жив и здрав поне още два пъти по толкова.

А коя е най-популярната му пиеса? Естествено „Приказка за калпаците" с подзаглавие „Щръклица".

Това са основанията за новата постановка на Драматичен театър „Адриана Будевска" - Бургас  - „Приказка за калпаците",  в класическата постановка  на Стефан Поляков и с участието на поредните млади артисти на театъра - Деница Денчева и Никола Парашкевов.

Една красива и забавна приказка за любовта и младостта, които преодоляват всички прегради и винаги побеждават.

„Свекърва" от Антон Страшимиров - една от най-българските пиеси в съкровищницата на българската театрална класика.

Не знам друг език, на който думата за роднинската връзка на жената и майката на един мъж да произтича от думата кръв.

Не знам какво предопределя тая патологична изостреност във взаимоотношенията на двете най-важни жени в живота ни. Дали бедността, която принуждава различните поколения да живеят заедно, или липсата на друга социална реализация извън дома, която води до тази невероятна фиксация в битови подробности.

А може би грубостта на нравите, стигаща до жестокост е просто част от националния ни характер.

За съжаление годините малко са променили тези проблеми.

Може би възможността още веднъж да се посмеем над тези ситуации, ще ни помогне по-бързо да се разделим с миналото си.

„Свекърва" от Антон Страшимиров - една от най-играните комедии  на българска сцена.

Днес отново на бургаска сцена.

Приятно гледане!

Историята на Гераците ни предизвиква да се върнем към корените си, да разровим семейните си архиви и да открием там дълбоко закопани родови тайни, премълчани истини за чувства, за малки и големи престъпления, за грехове. Връщането към корените представя силната символика на времето в повестта - това време за селяните, което е свещено и събрало в себе си трудовите усилия, сакралността на земята, жътвата и хляба. В него старият Герак пази семейните тайни на рода, усещането за хармония, надеждата, която носи всичко това на душата му. Престъпленията опустошават от мъка стареца, който спира да чувства ритъма на живота, радостта от него и вълненията на своите чувства. Божан, Петър и Павел - синовете на Герака, представят три екзистенциални алтернативи, които изключват братската обич и подкрепа. История за троен разпад под един покрив. Изключителен идеен смисъл за творбата имат имената на тримата братя, тъй като те показват силната обвързаност на родителите им с християнските ценности - Божия дар (Божан), Първоапостола (Петър) и разпространителят на Християнското слово (Павел). Божан успява да съхрани страстта си към земята, но загубва хармонията и радостта от общуването с нея. Разрухата на нравствеността и отчуждението на Павел са подчертани още повече от неговото равнодушие, което изпитва, гледайки житата и полето даващо хляб на семейството. Като че ли и тримата синове на Герака вече съществуват извън първичната природа и нейната цикличност във времето - първото, върху което стъпва повестта „Гераците" - смяната на сезоните. Божан стои най-близо до Герака, който носи неговата енергичност, но без никаква корист на патриархалните и нравствени ценности наследени от баща му, се превръща и в неговото наказание, ограбвайки парите му. Устойчивостта и стабилността в името на Петър са качества, които в поведението на средния син и неговата същност са отрицание - те не присъстват нито в нрава, нито в поведението му. От хубавия и весел Павел, най-малкият син на Герака изживява пътя до отчуждения студен циник с празна душа и пусти очи. Всеки един от братята ясно заявява своята неидентичност с името си чрез пътя, който избира - индивидуалното битие без братска любов и в пълното отсъствие на подкрепа. Най-устойчивият знак в повестта - семейството, която обединява целия спектър от човешки взаимоотношения се разпада. Разрушаването на иделичния свят на Герака е представена чрез времето, жътвата, смисълът на имената, елементите. С постепенното разгръщане на повестта се проявяват противоречивите характери и човешките отношения, промените в социалното битие, разколебаването и разрушаването на единението в една устойчива общност. „Гераците" е една своеобразна трагична история, без щастлив край, потресаваща със своята истинност за драматичния разпад на човешката душа и отношения, в която под натиска на новото време се заражда злото и съперничеството между братята - творба, събрала в себе си вечните проблеми на живота.

Съмнения и болка

Има дни , в които някак не се чувстваме добре, нали? Объркани, несигурни -чудим се откъде, с какво да се захванем, но нещо все не върви. Натиска ни някаква тъга, дори може и да си поплачем... Изгубили самочувствие, имаме чувството, че за нищо не ставаме, че сме пропилели живота си. Най-близкият човек до теб сякаш е чужд, е, не съвсем , но ей така - сякаш не е този, който ни караше преди години да полудяваме, че закъснява за срещата... Какво е това, което се случва с нас и ни изпълва с болка и съмнение за смисъла на утрешния ден? Нещо в хармонията вътре в нас се е разклатило, нещо се е объркало, нещо се е разместило. Защо? Какво? Забравили сме какво? Или сме получили шамар от живота в ежедневието преди известно време и след това са се натрупали още неприятности, огорчения, нереализирани стремления, но вече сме забравили за това. А най-близкият човек до теб просто го няма, просто ти е обърнал гръб и изобщо е пропуснал дори да те прегърне, да те целуне... Отдавна, отдавна, потънал в нервните водовъртежи на своето си, не чува и не вижда... А ти знаеш ли какво става с него? Попита ли го защо е мрачен? Не. И тогава, самотата те залива като нечиста пяна и само дъждът в прозореца блъска... А светлото бъдеще, в което всички се вричахме се оказва илюзия. На Системата пък изобщо не и дреме за никого.
Ето за това разказва американският писател Артър Милър в пиесата си „Последният янки".

Николай Ламбрев-Михайловски

Ако животът на всеки човек в последна сметка е крушение, защо тогава плаваме в бурното житейско море?! Кое ни крепи? Какво ни обезсърчава? Защо макар и корабокрушенци винаги се надяваме на попътни ветрове? Какъв е смисълът от нашата неравна борба със стихията на битието? Пиесата „Призраци" на „бащата на съвременната драма" Хенрик Ибсен повдига всички тези въпроси, но не иска да им даде еднозначен отговор, защото същинската цел на тази семейна история е да открие скритата причина. Само истинската човешка близост и топлота могат да оправдаят трудностите и изпитанията, само състраданието може да разбере и прости, само любовта може да открие пътя за спасение и назове смисъла на живота. Защото без тях светът е сумрачно пространство, обител на призраците на гузната съвест, скритите угризения, тъмните страсти и тихата безнадеждност...

Доц. Петър Пламенов

Къща, затрупана с контрабандни цигари, съмнителни пакети, труп и двама бежанци, полицай... Всичко това в ръцете на три лоши момчета.

Рей Куни, майсторът на съвременната комедия, влиза в съюз със сина си Майкъл, за да създаде една от своите най-изобретателни и неустоими комедии. „Лоши момчета" е пиеса, която е писана „на четири ръце" специално за юбилея на Куни старши. Тук ще усетим не само потта по челото на актьорите, чиито персонажи се замесват в големи приключения, но и на самите автори, вложили цялото си въображение и любов към този текст. Има по много от всичко и за всеки...

Елате да се забавляваме заедно!!!

Всичко е въпрос на химия. Едва ли има някой, който не е чувал за феромоните   и притегателната им любовна сила, но героите в горещата комедия на Жозиан Баласко се оказват изцяло подвластни на непреодолимото им въздействие.

Силно типизираните и контрастни персонажи са неустоимо привлекателни. Те са заклещени в ограниченото пространство на един парижки апартамент, който се превръща в бойно поле на безкрайни любовни разминавания и недоразумения. Склонни към буйни излияния, те са като деца: плачат, смеят се, крещят, преструват се и лъжат с привидна лекота.

Едно нажежено до крайност представление, което горещо ви препоръчваме!

Още веднъж:

„Похвално слово за комедията!"

Не знам защо сме приели, че трагедията е „висока", драмата - обикновено „сериозна", а комедията винаги - „просташка". Още повече, че след Тарантино и Макдона, тези понятия са наистина доста условни.

Знам само, че комедията е създала също толкова велики артисти, колкото и трагедията, и че Аристофан е почти толкова популярен, колкото Есхил.

Знам също, че добрият театър обикновено е този, в който артистите играят добре, а публиката - дори да плаче, се забавлява. И още - във време, когато срещам усмихнати хора само в рекламите, комедията не бива да се заклеймява...

Не знам и защо, в началото на така наречения ни и продължил безкрайно преход, автор като Рей Куни бе буквално сатанизиран. Да поставяш негова песа звучеше по-страшно от инфлуенца.

Твърдя убедено, че той е един от най-сериозните автори на ХХ век. Дори Шекспир, а още по-малко Чехов, са играни винаги успешно. А Рей Куни е. Винаги! И навсякъде!

Елате и се убедете сами.

Приятно гледане!

Всички са гледали холивудската версия на мюзикъла „Магьосникът от Оз".  И всички помнят малкото момиченце, с кошничка в ръка, което подскача по жълтата пътека и пее: „Някъде там под дъгата". Повтарят името й - Джуди Гарланд. Магията се е случила, милионите зрители са влюбени и омагьосани.

Пиесата, която ви представяме е драматичен разказ за последните лъчи на дъгата. За последните концерти на Джуди Гарланд в Лондон, няколко месеца преди смъртта й. Край нея са последният й съпруг Мики Дийнс и любимия й пиантист Антъни.

Една пиеса за цената на успеха и за непостижимостта на човешкото щастие.

Десетина години след написването си пиесата „Да минеш под дъгата" успешно шества по театралните сцени от Уест енд  до Бродуей.

Дойде време да я видят и бургаските зрители в изпълнението на великолепното актьорско трио - Тони Димитрова, Веселин Плачков и Асен Лозанов.

Приятно гледане!

Тази пиеса на известния американски драматург Кен Лудвиг в голяма степен напомня сюжета на един от незабравимите холивудски филми „Някои го предпочитат горещо" с Джак Лемън и Мерилин Монро.

Двама гладуващи английски артисти, опитващи се да играят подпури от Шекспир в сърцето на дивия запад, решават да се представят за любимите племенници на богата американка, която на смъртния си одър ги издирва. После племенниците се оказват момичета и актьорите слагат перуки, рокли и грим. За свое нещастие се влюбват в истинската наследница и нейната красива приятелка. В действието се включва и Шекспир и неговата прелестна, изпълнена с преобличания „Дванайсета нощ". След хиляди перипетии, любовта и театърът побеждават.

Може ли този, не особено изчерпателен разказ да ви създаде една представа за неподражаема театрална радост и хохот, които крие в себе си?

Елате и ще разберете сами!!!