„Един безумен уикенд" е  история за любов, изневяра и хаоса в ежедневието на интимния ни живот. Битието ни върти в панаирджийската си въртележка и загубваме чувството си реалност. Някои живеят с повече фантазии в душата си  и това се заплаща с много болка.

 ...Младият англичанин Норман в желанието си да промени  еднообразието в живота си , изневерява  на  жена си с нейната сестра. По-точно двамата се влюбват един в друг. И един уикенд в края на лятото трябва да разреши безумния конфликт  между двете сестри . Но в любовната война се намесват и други чувства - тези на  жената на брата  и тези на младия ветеринар Том - годеник на по-малката сестра. Хармонията във фамилията е нарушена, защото вероятно е била фалшива хармония. Един  уикенд  в семейната  къща, недалеч от Лондон, се оказва ... безумен. Ето какво  трябва да разрешат и открият за себе си героите на пиесата:  как да бъдем щастливи, възможно ли е бракът да е онази житейска територия, в която да се  чувстваме  щастливи. Всъщност какво значи това да си щастлив? Любовта илюзия ли е ? Да  чувстваш другия в себе си, след като  години наред сте заедно и ежедневието ви върти във въртележката на повтаряемостта ? Къде и в какво е истината за човек?

Всичко е въпрос на химия. Едва ли има някой, който не е чувал за феромоните   и притегателната им любовна сила, но героите в горещата комедия на Жозиан Баласко се оказват изцяло подвластни на непреодолимото им въздействие.

Силно типизираните и контрастни персонажи са неустоимо привлекателни. Те са заклещени в ограниченото пространство на един парижки апартамент, който се превръща в бойно поле на безкрайни любовни разминавания и недоразумения. Склонни към буйни излияния, те са като деца: плачат, смеят се, крещят, преструват се и лъжат с привидна лекота.

Едно нажежено до крайност представление, което горещо ви препоръчваме!

Още веднъж:

„Похвално слово за комедията!"

Не знам защо сме приели, че трагедията е „висока", драмата - обикновено „сериозна", а комедията винаги - „просташка". Още повече, че след Тарантино и Макдона, тези понятия са наистина доста условни.

Знам само, че комедията е създала също толкова велики артисти, колкото и трагедията, и че Аристофан е почти толкова популярен, колкото Есхил.

Знам също, че добрият театър обикновено е този, в който артистите играят добре, а публиката - дори да плаче, се забавлява. И още - във време, когато срещам усмихнати хора само в рекламите, комедията не бива да се заклеймява...

Не знам и защо, в началото на така наречения ни и продължил безкрайно преход, автор като Рей Куни бе буквално сатанизиран. Да поставяш негова песа звучеше по-страшно от инфлуенца.

Твърдя убедено, че той е един от най-сериозните автори на ХХ век. Дори Шекспир, а още по-малко Чехов, са играни винаги успешно. А Рей Куни е. Винаги! И навсякъде!

Елате и се убедете сами.

Приятно гледане!

Къща, затрупана с контрабандни цигари, съмнителни пакети, труп и двама бежанци, полицай... Всичко това в ръцете на три лоши момчета.

Рей Куни, майсторът на съвременната комедия, влиза в съюз със сина си Майкъл, за да създаде една от своите най-изобретателни и неустоими комедии. „Лоши момчета" е пиеса, която е писана „на четири ръце" специално за юбилея на Куни старши. Тук ще усетим не само потта по челото на актьорите, чиито персонажи се замесват в големи приключения, но и на самите автори, вложили цялото си въображение и любов към този текст. Има по много от всичко и за всеки...

Елате да се забавляваме заедно!!!

Всички са гледали холивудската версия на мюзикъла „Магьосникът от Оз".  И всички помнят малкото момиченце, с кошничка в ръка, което подскача по жълтата пътека и пее: „Някъде там под дъгата". Повтарят името й - Джуди Гарланд. Магията се е случила, милионите зрители са влюбени и омагьосани.

Пиесата, която ви представяме е драматичен разказ за последните лъчи на дъгата. За последните концерти на Джуди Гарланд в Лондон, няколко месеца преди смъртта й. Край нея са последният й съпруг Мики Дийнс и любимия й пиантист Антъни.

Една пиеса за цената на успеха и за непостижимостта на човешкото щастие.

Десетина години след написването си пиесата „Да минеш под дъгата" успешно шества по театралните сцени от Уест енд  до Бродуей.

Дойде време да я видят и бургаските зрители в изпълнението на великолепното актьорско трио - Тони Димитрова, Веселин Плачков и Асен Лозанов.

Приятно гледане!

Какво ни предлага това бижу на съвременната френска комедиография?

Действащи лица: една затворничка в петдневен отпуск, един водещ на хитово ТV предаване и един келнер с утежнена биография.

Място на действието: бюфета на гарата.

Време на действието: нощта между два влака за Париж.

Консумативен реквизит: коняк, шампанско и ... много шампанско.

Преобладаващи чувства: Любов Френска.

Едно приключение в което се впускат самотни, обичащи, емоционални и артистични хора.

Те може да са смешни, тъжни, объркани, но никога неискрени. Ситуациите, в които попадат, а и те самите създават, са нелепи, абсурдни и крайни. В тези хора можеш да познаеш приятеля си, непознатия от улицата, дори и самия себе си. 

                                                                                                                                                          Валентин Танев  

ПРИКАЗКА ЗА КАЛПАЦИТЕ

от Панчо Панчев

постановка Стефан Поляков

сценография и костюми Елена Александрова

участват:

Никола Парашкевов, Ива Трифонова,

Антоанета Кръстникова, Стоян Памуков, Невена Цанева

Кой е най-играният български драматург? Отговорът е прост - Панчо Панчев. Не се наемам да изброя  преводите и постановките му в България и зад граница. Много са.

На колко години става Панчо Панчев? На малко. Само осемдесет. Да ни е жив и здрав поне още два пъти по толкова.

А коя е най-популярната му пиеса? Естествено „Приказка за калпаците" с подзаглавие „Щръклица".

Това са основанията за новата постановка на Драматичен театър „Адриана Будевска" - Бургас  - „Приказка за калпаците",  в класическата постановка  на Стефан Поляков и с участието на поредните млади артисти на театъра - Деница Денчева и Никола Парашкевов.

Една красива и забавна приказка за любовта и младостта, които преодоляват всички прегради и винаги побеждават.

"Пиесата „Мрак" от Антон Страшимиров, макар и странно, се поставя за първи път в България. Разбира се, Драматичен театър „Адриана Будевска" я поставя не само поради това. Пиесата е изключително действена и вълнуваща. Като че ли е ескиз за по-сетнешния шедьовър на автора - „Вампир".
         Действието се развива в малко делиорманско село в началото на миналия век, където цар отново е далеко, а Бог - високо. Ама, много високо! Героите - една галерия от образи. Народ. Български народ. Инфантилен и гладен. Непораснали деца. Точно толкова наивни и жестоки като децата. Щеше да е ужасно смешно, ако не беше страшно. Мрак!
         Страшимиров е написал под заглавието на пиесата си - комедия? Може би защото и той, като един друг велик автор, е вярвал, че смеейки се, човек се прощава с миналото си. Да се опитаме да се посмеем заедно. Над себе си!"

Историята на Гераците ни предизвиква да се върнем към корените си, да разровим семейните си архиви и да открием там дълбоко закопани родови тайни, премълчани истини за чувства, за малки и големи престъпления, за грехове. Връщането към корените представя силната символика на времето в повестта - това време за селяните, което е свещено и събрало в себе си трудовите усилия, сакралността на земята, жътвата и хляба. В него старият Герак пази семейните тайни на рода, усещането за хармония, надеждата, която носи всичко това на душата му. Престъпленията опустошават от мъка стареца, който спира да чувства ритъма на живота, радостта от него и вълненията на своите чувства. Божан, Петър и Павел - синовете на Герака, представят три екзистенциални алтернативи, които изключват братската обич и подкрепа. История за троен разпад под един покрив. Изключителен идеен смисъл за творбата имат имената на тримата братя, тъй като те показват силната обвързаност на родителите им с християнските ценности - Божия дар (Божан), Първоапостола (Петър) и разпространителят на Християнското слово (Павел). Божан успява да съхрани страстта си към земята, но загубва хармонията и радостта от общуването с нея. Разрухата на нравствеността и отчуждението на Павел са подчертани още повече от неговото равнодушие, което изпитва, гледайки житата и полето даващо хляб на семейството. Като че ли и тримата синове на Герака вече съществуват извън първичната природа и нейната цикличност във времето - първото, върху което стъпва повестта „Гераците" - смяната на сезоните. Божан стои най-близо до Герака, който носи неговата енергичност, но без никаква корист на патриархалните и нравствени ценности наследени от баща му, се превръща и в неговото наказание, ограбвайки парите му. Устойчивостта и стабилността в името на Петър са качества, които в поведението на средния син и неговата същност са отрицание - те не присъстват нито в нрава, нито в поведението му. От хубавия и весел Павел, най-малкият син на Герака изживява пътя до отчуждения студен циник с празна душа и пусти очи. Всеки един от братята ясно заявява своята неидентичност с името си чрез пътя, който избира - индивидуалното битие без братска любов и в пълното отсъствие на подкрепа. Най-устойчивият знак в повестта - семейството, която обединява целия спектър от човешки взаимоотношения се разпада. Разрушаването на иделичния свят на Герака е представена чрез времето, жътвата, смисълът на имената, елементите. С постепенното разгръщане на повестта се проявяват противоречивите характери и човешките отношения, промените в социалното битие, разколебаването и разрушаването на единението в една устойчива общност. „Гераците" е една своеобразна трагична история, без щастлив край, потресаваща със своята истинност за драматичния разпад на човешката душа и отношения, в която под натиска на новото време се заражда злото и съперничеството между братята - творба, събрала в себе си вечните проблеми на живота.

Ако животът на всеки човек в последна сметка е крушение, защо тогава плаваме в бурното житейско море?! Кое ни крепи? Какво ни обезсърчава? Защо макар и корабокрушенци винаги се надяваме на попътни ветрове? Какъв е смисълът от нашата неравна борба със стихията на битието? Пиесата „Призраци" на „бащата на съвременната драма" Хенрик Ибсен повдига всички тези въпроси, но не иска да им даде еднозначен отговор, защото същинската цел на тази семейна история е да открие скритата причина. Само истинската човешка близост и топлота могат да оправдаят трудностите и изпитанията, само състраданието може да разбере и прости, само любовта може да открие пътя за спасение и назове смисъла на живота. Защото без тях светът е сумрачно пространство, обител на призраците на гузната съвест, скритите угризения, тъмните страсти и тихата безнадеждност...

Доц. Петър Пламенов

Тази пиеса на известния американски драматург Кен Лудвиг в голяма степен напомня сюжета на един от незабравимите холивудски филми „Някои го предпочитат горещо" с Джак Лемън и Мерилин Монро.

Двама гладуващи английски артисти, опитващи се да играят подпури от Шекспир в сърцето на дивия запад, решават да се представят за любимите племенници на богата американка, която на смъртния си одър ги издирва. После племенниците се оказват момичета и актьорите слагат перуки, рокли и грим. За свое нещастие се влюбват в истинската наследница и нейната красива приятелка. В действието се включва и Шекспир и неговата прелестна, изпълнена с преобличания „Дванайсета нощ". След хиляди перипетии, любовта и театърът побеждават.

Може ли този, не особено изчерпателен разказ да ви създаде една представа за неподражаема театрална радост и хохот, които крие в себе си?

Елате и ще разберете сами!!!