Някога обичах есента. Много! Беше любимият ми сезон.

Купищата жълти листа, които мъкнех и разпилявах из къщи...

Червената гора по пътя за село...

Меката топлина на слънцето край есенното море...

Даже я сънувах. Беше най-хармоничният ми и спокоен сън - гора от голи дървета, които подрънкват на вятъра, купища листа из които газя и събирам гъби... Сам съм, но цял... И жив.

Вече не я обичам. Вече не. Защото зимата идва. И ме е страх. Малко.

„Есенна градина" на Лилиан Хелман е парафраза на Чеховата „Вишнева градина". От онези прекрасни текстове, които ни помагат да погледнем навътре в себе си. Там, където дремят проклетите въпроси на битието. И ни помагат да останем хора. Дори когато есента е дошла.

Приятно гледане!

Тази пиеса на известния американски драматург Кен Лудвиг в голяма степен напомня сюжета на един от незабравимите холивудски филми „Някои го предпочитат горещо" с Джак Лемън и Мерилин Монро.

Двама гладуващи английски артисти, опитващи се да играят подпури от Шекспир в сърцето на дивия запад, решават да се представят за любимите племенници на богата американка, която на смъртния си одър ги издирва. После племенниците се оказват момичета и актьорите слагат перуки, рокли и грим. За свое нещастие се влюбват в истинската наследница и нейната красива приятелка. В действието се включва и Шекспир и неговата прелестна, изпълнена с преобличания „Дванайсета нощ". След хиляди перипетии, любовта и театърът побеждават.

Може ли този, не особено изчерпателен разказ да ви създаде една представа за неподражаема театрална радост и хохот, които крие в себе си?

Елате и ще разберете сами!!!

Мнозина казват, че изкуството се ражда от страданието на човешката душа. Вагнер казва, че изкуството ражда страданието на човешката душа.

Дом, високо в планината, в който бивши оперни величия са се събрали да споделят самотата на последните си години. Животът, изпълнен с титанична любов и дребни предателства, коварство, страст, хаос, злост, триумф и падение, е вече назад. Отпред е само тя, спокойна, величествена и безогледна.

Виртуозен текст, достоен за квартета от „Риголето" на Верди, в който партиите на четиримата герои се преплитат и издигат във висините, понесени на крилете на театралната игра.

Ще намерят ли сили нашите герои да преодолеят страха и да достигнат хармонията, която бележи победата на човешкия дух, просветлен от изкуството и неподвластен на битието?

Шарл Перо е написал много книги, но приказките за „Червената шапчица", „Котаракът с чизми", „Спящата красавица", „Пепеляшка" са обезсмъртили името му.

Чрез своя талант той създава илюзията, че приключенията и чудесата са вероятно. Навсякъде подчертава, че по-добре е човек да бъде честен, търпелив, работлив, съобразителен и смел, отколкото страхлив, ленив, груб и лош.

Приказките на Шарл Перо поучават и забавляват децата и възрастните.

Днес наистина е празник,

празник много весел,

затова ще пеем цял ден

песен подир песен.

Още веднъж:

„Похвално слово за комедията!"

Не знам защо сме приели, че трагедията е „висока", драмата - обикновено „сериозна", а комедията винаги - „просташка". Още повече, че след Тарантино и Макдона, тези понятия са наистина доста условни.

Знам само, че комедията е създала също толкова велики артисти, колкото и трагедията, и че Аристофан е почти толкова популярен, колкото Есхил.

Знам също, че добрият театър обикновено е този, в който артистите играят добре, а публиката - дори да плаче, се забавлява. И още - във време, когато срещам усмихнати хора само в рекламите, комедията не бива да се заклеймява...

Не знам и защо, в началото на така наречения ни и продължил безкрайно преход, автор като Рей Куни бе буквално сатанизиран. Да поставяш негова песа звучеше по-страшно от инфлуенца.

Твърдя убедено, че той е един от най-сериозните автори на ХХ век. Дори Шекспир, а още по-малко Чехов, са играни винаги успешно. А Рей Куни е. Винаги! И навсякъде!

Елате и се убедете сами.

Приятно гледане!

Под повечето от големите чехови пиеси пише комедия. И най-често хората излизат от тях със сълзи в очите.

Едноактните театрални пиеси „Мечка" и „Предложение" наистина са комедии. Те са по-близо до класическия водевил, отколкото до класическата драма от началото на ХХ-ти век. Не случайно Станиславски никога не ги е поставял.

В тях няма да откриете велики прозрения за живота на човешкия дух. Те по-скоро са онова, което са пиесите на Паганини - виртуозни партитури за актьорска игра.

И точно поради това в този прект е ангажирано виртуозно актьорско трио - Асен Блатечки, Калин Врачански и Койна Русева. Целта му е единствено и само забавлението от бляскавите актьорски интерпретации на гениалните чехови персонажи.

Грехота е да го пропуснете!