Някога обичах есента. Много! Беше любимият ми сезон.

Купищата жълти листа, които мъкнех и разпилявах из къщи...

Червената гора по пътя за село...

Меката топлина на слънцето край есенното море...

Даже я сънувах. Беше най-хармоничният ми и спокоен сън - гора от голи дървета, които подрънкват на вятъра, купища листа из които газя и събирам гъби... Сам съм, но цял... И жив.

Вече не я обичам. Вече не. Защото зимата идва. И ме е страх. Малко.

„Есенна градина" на Лилиан Хелман е парафраза на Чеховата „Вишнева градина". От онези прекрасни текстове, които ни помагат да погледнем навътре в себе си. Там, където дремят проклетите въпроси на битието. И ни помагат да останем хора. Дори когато есента е дошла.

Приятно гледане!