Ако има автор в българската драматургия, който ми дава спокойствието да се съизмервам със света, това безспорно е Йордан Радичков. Героите му, толкова исконно български, са се надигнали на пръсти и с широко отворени очи гледат към всичко, което ни заобикаля.

Точно преди трийсет години гледах  спектакъл на Стоян Памуков, поставен от Симеон Димитров по Радичковата „Лазарица". Един спектакъл, посветен изцяло на „Homo Ludens", на играещия човек. Прекрасен и очарователен.

Сега, по повод 70 годишния юбилей на актьора, реших да предложа на двамата творци отново да се обърнат към този текст и те го приеха отговорно и с радост. Една възможност за апогей на дългия им и успешен творчески път. Един спектакъл, изпълнен с тиха и топла тъга в мрака на изтичащия между пръстите ни живот.

Елате да им се поклоним!